Старецът засенчи очи и погледна пътя, лъкатушещ нагоре към хълмовете. После кимна.

— Да тръгваме — каза той.

— Да, Папа — отвърнах.

И потеглихме бавно нататък, аз — зад кормилото, а до мен старецът и докато се спускахме по първия хълм и се изкачвахме по следващия, слънцето се показа цялото и вятърът замириса на огън. Движехме се като лъв през висока трева. Реки и потоци проблясваха край нас. Дощя ми се да можехме да поспрем за един час, да погазим във водата и да половим риба, да се излегнем край потока и да изпържим рибата, да си поприказваме или да не приказваме. Но спрехме ли веднъж, повече никога нямаше да можем да продължим. Дадох газ. Моторът нададе разярен, възхитителен рев на звяр. Старецът се засмя.

— Голям ден ще бъде! — възкликна той.

— Велик.

Зад нас оставаше пътят, мислех си. Какъв ли трябва да е сега? Ами сега, когато изчезваме? А сега, когато вече сме си отишли? И сега, когато пътят остава празен. Слънчевата долина — спокойна под слънцето. Какво ли ще е сега, след като сме си отишли?

Вдигнах до деветдесет.

И двамата закрещяхме като хлапаци.

Не зная какво беше по-нататък.

— За бога — каза към края старецът. — Знаете ли, имам чувството, че… летим?