
— Ще видя какво може да се направи.
— И мен ще ме изхвърли, но с останалите всичко ще бъде наред?
— Шансовете са на наша страна.
Той погледна нагоре към хълма, където нямаше никакъв гроб. Погледнах и аз нататък. И той може би се досети, че там е било копано.
Втренчи се отново в пътя, в хълмовете и морето отвъд хълмовете, което не се виждаше, и в континента отвъд морето.
— Хубав ден споменахте.
— Най-хубавия.
— Пък и часът добър, че и секундата.
— Наистина по-добър няма да намериш.
— Струва си да се помисли за това.
Ръката му лежеше на ръба на вратата, не облягайки се, а изпитателно, усещаше и докосваше, трепетно нерешителна. Но очите му вече бяха изцяло в светлината на африканското пладне.
— Да.
— Да? — попитах.
— Мисля си — продължи той, — да взема да се кача с вас.
Изчаках едно туптене на сърцето, после се пресегнах и отворих вратата.
Той мълчаливо седна на предната седалка и затвори вратата тихо, без да я хлопва. Седеше си там, много стар и много уморен. Чаках.
— Потегляйте — каза той.
Запалих мотора и леко потеглих.
— Обръщайте — каза той.
Обърнах колата, готова да поеме обратно по пътя.
— Това наистина ли е такава кола?
— Наистина точно такава.
Погледна навън към земята, хълмовете и далечната къща.
Чаках със запален мотор.
— Като стигнем там — обади се той, — ще си спомните ли едно нещо…?
— Ще се опитам.
— Има една планина… — почна той и спря. Седеше неподвижно, с безмълвна уста и не продължи повече.
Но аз продължих вместо него. Има една планина в Африка на име Килиманджаро, мислех. И на западния склон на тази планина веднъж бил намерен изсъхналият и вкочанен труп на леопард. И никой досега не е обяснил какво е търсел леопардът на такава височина.
На този същия склон и ще те оставим, мислех си, там, на Килиманджаро, близо до леопарда; ще напишем името ти и под него — никой не знаеше какво е правил тук, толкова високо, но той е тук. И ще напишем датите за роден и починал, и ще се спуснем обратно долу в знойната лятна трева и нека само тъмнокожите воини, белите ловци и бързоногите окапи знаят този гроб.
