— Тука ли най-често го виждахте? — попитах.

Ловецът докосна картата на три места.

— Обикновено го виждах да минава оттук. И ей там. После свиваше напряко оттук. Горкият старец. Все ми се искаше да му кажа да не минава по пътя. Но не исках да го засегна или обидя. На такива хора не можеш да говориш разни там неща за пътищата и че можело да пострада. Пък пострада ли, значи тъй е трябвало. Решаваш, че това си е негова работа и караш нататък. О, но пък стар беше вече накрая.

— Беше — съгласих се аз, сгънах картата и я прибрах в джоба си.

— Ти да не си някой от ония вестникари? — попита ловецът.

— Не точно от ония — отвърнах.

— Не че исках да те меся наедно с тях — рече той.

— Няма нужда от извинения — казах аз. — Да речем просто, че бях един от читателите му.

— А-а, читатели той имаше бол, всякакви читатели. Че и аз даже. Дето книга от дъжд на вятър пипвам. Ама неговите съм пипвал. Мичиганските разкази май че най ми харесват. За риболова. Аз мисля, че разказите за риболова ги бива. По моему, никой друг не е писал така за риболова и едва ли някога ще напише. И за борбите с бикове си ги бива, не ще и дума. Ама то това малко далечко се пада. Някои кравари ги харесват, че то цял живот са покрай животните. Бикът си е бик, дали тука или там — все е един, мисля си. Знам един кравар, дето все за биковете четеше в испанските разкази на стареца, четиридесет пъти ги е чел. Да рече, може вече да иде там да се бори с тях, честна дума.

— Мисля, че на младини — казах аз — всеки от нас, който е чел испанските му разкази за биковете, е имал поне веднъж чувството, че може да отиде там и да се бори. Или поне да потичаш пред биковете рано сутрин, когато ги изкарват, а на другия край да те чака едно хубаво питие и твоето чудесно момиче — там, в дългия край на седмицата.

Прекъснах и тихо се засмях. Защото, без да се усетя, гласът ми бе поел — дали от движенията на устата му, или на ръцете — ритъма на неговата реч. Поклатих глава и замълчах.