— Беше ли вече на гроба? — запита ловецът, очаквайки сякаш, че ще отвърна „да“.

— Не — казах аз.

Това наистина го изненада. Но се постара да не го покаже.

— Всички ходят горе до гроба — каза той.

— Не този.

Той потърси из мозъка си любезен начин да попита:

— Искам да кажа… — рече той. — Защо не?

— Защото този гроб е неподходящ — отвърнах.

— То като си помислиш, всеки гроб е неподходящ — рече той.

— Не е така — казах аз. — Има подходящи гробове и неподходящи, точно както има подходящо време да се умре и неподходящо.

Той кимна. Бях стигнал до нещо, което му беше познато или поне усещаше, че е вярно.

— Ами да, познавах такива хора — каза той, — дето умираха просто съвършено. То винаги се усеща, когато нещо си е както трябва. Знаех един, седи си на масата и чака вечерята, жена му в кухнята и като идва с голямата паница чорба, той вече умрял, седи си кротко на масата. За нея — лошо, но думата ми е — за него не е ли това добрият път? Ни болести, ни нищо, ами си седиш и чакаш да дойде вечерята и така и никога не узнаваш дошла ли е или не. Като с един друг приятел. Имаше едно старо куче. Четиринайсетгодишно. Кучето беше вече сляпо и немощно. Та реши той накрая да го заведе на лечебницата да го приспят. Качва старото сляпо и немощно куче на предната седалка в колата си. Кучето близва ръката му веднъж. На човека му става ужасно. Подкарва към лечебницата. И по пътя, без звук да издаде, кучето издъхва, умира си ей тъй на предната седалка, сякаш е знаело какво го чака и като е знаело, избрало си е по-добрия път — предало просто дух и толкова. На теб за това ти беше думата, нали?

Кимнах.

— Значи според теб оня гроб на хълма не е гроб на място за човек на място, така ли?

— Горе-долу така — отвърнах.

— И смяташ, че по пътя има най-различни гробове за всички ни?

— Възможно е — отвърнах аз.