— Е, сбогом, мис Епълтри! — отвърна Нора.

И така годините се изнизваха една след друга.

— Подай ми чука и малко пирони — каза Джордж един прекрасен ден.

— За какво ти е? — попита жена му.

— За календара. Искам да го закова. Листата му се ронят като изтървано тесте карти. Господи, днес ставам на петдесет! Дай ми чука, по-бързо!

Тя го целуна по бузата.

— Не го вземаш ужасно присърце, нали?

— Не го вземах присърце вчера — отвърна той. — Но днес го вземам. Какво в кръглите годишнини толкова плаши мъжете? Когато човек е на двайсет и девет и девет месеца, това изобщо не го вълнува. Но на трийсетия му рожден ден — гръм и мълнии, животът свършва, любовта е мъртва, кариерата излетява през комина или полита в шахтата, все тая. После той изкарва следващите десет-двайсет години, минава трийсетте, четирийсетте и наближава петдесетте, като благоразумно стои настрана от Времето, не се опитва да се вкопчва прекалено силно в дните, оставя вятъра да си духа и реката да си тече. Но, Боже мили, изведнъж става на петдесет, тази хубава кръгла годишнина, този величествен юбилей и — тряс! Депресия и ужас. Къде изчезнаха всички тези години? Какво е сторил с живота си?

— Отгледал е дъщеря и син, вече задомени и уредени — отвърна Нора. — И горди!

— Така е — каза Джордж. — Но въпреки това в ден като този, насред май, се чувствам тъжен, сякаш е есен. Познаваш ме, знаеш, че съм потиснато дърто псе. Аз съм синът на Томас Улф, о, време, о, река, о, скръб на ветровете, изгубени, изгубени, завинаги изгубени.

— Нужна ти е мис Епълтри — рече Нора.

Той примигна.

— Кой ми трябва?

— Мис Епълтри — повтори Нора. — Дамата, която измислихме навремето. Висока, слаба, лудо влюбена в теб. Мис Епълтри, неземната красавица. Дъщерята на Афродита. Всеки мъж на петдесет, всеки мъж, който се самосъжалява и е тъжен, се нуждае от мис Епълтри. От романтика.