Разказите по идеи могат да се развият по всякакъв начин в зависимост от това, кой е откликнал на зова: «Търси се помощ.» Всъщност от време на време имам странни (и непреодолими) работни проблеми: кофти характерите понякога се извъртат и не искат да си ходят, като организират седяща стачка в залата, т.е. в идеята. Знам, че те са част от друга история и че разрушават тази, която се опитват да превземат. Но слушат ли ме? Не. Става нещо като при Пирандело. С присъствието си толкова много изкривяват идеята, че вече никой друг не може да отговори на изискванията. Така че обикновено си тръгвам отвратен и се опитвам да забравя цялата работа. Има и множество други характери там, откъдето идват тези. Кому са притрябвали такива усложнения?

Но понякога те наистина се връщат, за да се заяждат и да ме дразнят…

Веднъж един от тях не пожела да си отиде и ми мина през ума, че да разкажа за историята, която не мога да разкажа, ще бъде може би още по-забавно, отколкото просто да я разкажа — ако успяхте да ме разберете. Искам да я унищожа, искам да прогоня нейните призраци подстрекатели.

Не чак толкова отдавна прочетох за ново картографиране на земната вътрешност с нещо като сеизмична томография при локализиране на обърнати с главата надолу аналози на повърхностните структури на земната кора — антиконтиненти, антиокеани, антипланински вериги. Когато се замислих, хрумна ми, че ако планинските вериги могат да се отпечатат върху земната кора с преобърнатата география на повърхността, защо един достатъчно голям артефакт да не може да направи същото? Един голям град може да събере в себе си толкова много маса, колкото и някои планински вериги. Да предположим, че там долу има един Анти-Манхатън? Или Анти-Париж? Или Анти-Лондон? Как би могъл човек да подходи към такава ситуация, за да я разработи белетристично? Обърнах се към «Живот под земята» от Джералд Файнбърг и Рупърт Шапиро (Уилям Мороу, 1980 г.) — забавна книга, пълна с хипотетични видове, предназначени да се справят с голямото разнообразие от жизнени условия.