Реших, че на тези бавноподвижни, плуващи в магмата създания бих могъл да придам и голяма продължителност на живота, така че да могат (за себе си) да наблюдават ускорените характеристики на антиповърхността — един Анти-Картаген, Анти-Константинопол, Анти-Сан Франциско, Анти-Хирошима, — които профучават край тях. А после…
Но магмобите не ме зарадваха особено — това, предполагам, беше глупаво — и тогава разбрах, че те не искат да си ходят. Точно така. Имах идея и някакви хубавички образи — нещо, което виждах във въображението си като огнени трилобити, провиращи се през лавата в целия район (е, добре де, магмата). Исках да ги отстраня и да започна всичко отначало, но те не ми позволиха. Знам, че беше средата на юли, защото бях записал в бележника си да отида на представление на «Cosi fan tutti» в операта в Санта фе на 15-и юли. Там налетях на Сузи Маккий Чарнас и на съпруга й Стийв. Страшно ми се прииска да й кажа:
— Сузи, хрумна ми страхотна идея. Давам ти я безплатно — няма значение защо.
Но лампите замигаха и нямаше време. А после вече не я срещнах и тогава реших да си запазя идеята, в случай че намеря начин да победя трилобитите. Но не успях да го постигна и колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че може би е за добро. Все още мога да затворя очи ида видя силуета на Анти-Манхатън, огнено небе, което тече под него като в деня на Страшния съд (саундтрак: мелодия на Анти-Гершуинова сатанинска пародия на меса?); и после тези горящи членести фосили, които приближават и отплуват с глухи кудкудякащи звуци. Ами ако това проклето нещо е като компютърен вирус в нечия писателска програма? Не бих искал да го предам на такъв добър писател като Сузи, която при това ми е и приятелка. Надявам се, че като го разкажа по този начин обаче, просто ще го унищожа.