Сълзи потекоха по лицето на Томас. Гледаше как завесата се вдига и спуска пред проблясващия дух и сълзите продължиха да текат. Левъринг го хвана за ръката.

— Стига де, стига!

Завесата най-сетне прекъсна врявата. Театърът потъна в мрак. Потресени, зрителите заизлизаха. Докато вървяха към изхода, Левъринг и Томас не размениха нито дума.

Стояха навън до служебния вход. Вътре, някъде откъм празната сцена, иззвъня звънец. Театърът потъна в тишина. След сигнала Томас приближи вратата, отвори я и влезе. Минута по-късно се появи — водеше, всъщност почти носеше, дребна жена. Жената носеше тъмна забрадка, стегната около лицето й. Бе облечена в неугледно палто, лицето й бе лишено от цвят, с бръчки от изтощение по бузите и под очите. Не забеляза Левъринг и едва не се блъсна в него.

— Скъпа, това е господин Левъринг, критикът. Помниш ли?

— Какво изпълнение! — извика Левъринг. — Великолепно!

Тя се облегна на съпруга си.

— Топла вана, масаж, легло и хубав здрав сън. Събуждам те утре по обед — прошепна й той.

Тя гледаше Левъринг. На устните й нямаше червило, лицето й беше безцветно. Трепереше.

Каза нещо, което той не успя да чуе. Думите й излязоха уморено и забързано, очите й гледаха през него някъде назад в мрака. Наполовина се скри зад съпруга си и той видя как устата й без червило и очите без цвят се раздвижиха и тя произнесе няколко думи. Някоя друга вечер, някоя друга вечер, някоя друга вечер по-нататък, някой ден, някога, може би, само не днес, не днес, някога по-нататък. Трябваше да се наведе, за да я чуе. Как да му обясни, как може да му обясни, че е толкова търпелив, така мил да дойде и да я види. И тогава сякаш нещо й хрумна, той не можеше да разбере за какво става дума, тя се възползва от извинението, подаде му нещо, някакъв предмет, объркано, почти със съжаление. Пусна го и той го пое, а тя го погледна в лицето.