Тогава чакащото такси привлече вниманието й с жълтите си светлини и удобните седалки, обещания за сбогуване и отпътуване в мрака. След това, облегната на съпруга си, се остави да бъде отведена. Двамата изоставиха критика и тя най-сетне бе вътре в таксито, двигателят мъркаше. Около очите и устата на съпруга имаше малки бръчки.

Критикът кимна и махна с ръка. Съпругът кимна, качи се в таксито и съвсем тихо затвори вратата. Колата потегли преднамерено бавно. Сякаш й бяха необходими цели пет минути преди да изчезне по тъмната улица.

Критикът стоеше до изхода. После погледна нейния подарък, обяснението й.

Кърпа за лице. Нищо повече, нищо по-малко. Кърпа.

Известно време остана неподвижен. После разлюля кърпата, без да я поглежда. Беше мокра. Направо подгизнала. Вдигна я и леко духна към нея. Миришеше на пот.

— Някоя друга вечер — каза той. Да, можеше да се връща стотици вечери и да получава същия подарък, същото извинение. — Ама че подлец излезе мъжът й, не ме предупреди. Остави всичко просто да се случи. Ама че работа!

Нави кърпата колкото се може по-стегнато и като я държеше в ръка, отиде да извика такси и потегли към дома си.

— Какво ще кажеш, ако имаш градина и нямаш право да береш цветя? — попита той шофьора.

Шофьорът се замисли, докато вземаше завоя. Накрая каза:

— Ужасна работа!

— Да — съгласи се Левъринг. — Прав си. Ужасна работа.

Но вече беше късно, таксито спря, време беше да слезе, да плати на шофьора и да влезе тихо в апартамента си, с кърпата в ръка.

Господин Левъринг направи всичко това.