Тишината тегнеше над площада. Никой от войниците на Дарик не продумваше, бяха заети с нерадостен труд. В небето под разкъсването нямаше птици, а повеите на вятъра сякаш стихваха до шепот около сградите.

А за Гарваните победата отново бе помрачена от скръб.

Дензър тежко се подпираше на Хирад, Ериан го крепеше от другата страна, обвила кръста му с ръка. Илкар стоеше до варварина. Отсреща до гроба бяха Уил, Троун и Незнайния воин. Всички бяха вперили погледи в покритото със саван тяло на Джандир. Лъкът на елфа бе положен до него, а мечът — върху мъртвеца.

Джандир падна в мига на победата. Съдбата се отнесе безмилостно с него, след като бе оцелял в толкова несгоди.

За Илкар загубата беше особено тежка. В Балея нямаше много елфи, те предпочитаха по-топлите южни земи. Малцина, освен посветените на магията, пътуваха до Северния континент, а дори техният брой намаляваше. Но най-непоносима беше мъката на Уил и Троун. Старият им приятел умря, за да опази Балея и да изпълни задачата, поверена на Гарваните. Тръгнаха да спасяват отвлечена жена, а пътят ги доведе до стъпалата пред гробницата на Върховните вещери в отчаяния устрем да извършат навреме заклинанието — Крадеца на зората. Единствено то можеше да избави земята им от прастарото зло. Джандир умря, без да знае дали са успели.

Незнайния изричаше прощалните слова на Гарваните:

— На север, на изток, на юг, на запад… Макар че ни напусна, ти завинаги оставаш един от Гарваните и ние винаги ще те помним. Балея никога няма да забрави саможертвата ти. Нека боговете посрещнат с усмивка душата ти. Нека сполуката е с теб във всичко, което те очаква във вечността.

Уил кимна.

— Благодаря ви, че го почетохте, но сега ние с Троун искаме да останем насаме с него.

— Разбира се — кимна Илкар и отстъпи назад.

— Аз ще остана още малко — каза Ериан и се отдръпна от Дензър. — Той дойде да спаси мен и синовете ми.