… Победа, унили песимисте, победа! Работата не е в количеството, а в качеството. В невъзможното, което направихме възможно. Пораснахме с една глава. Това е! Заякнахме, станахме по-уверени. По-добре почнахме да разбираме себе си. Повече знаем и повече можем. Върхът за алпиниста не е самоцел, дори и той да мисли така. Завземат се не физически висини, а духовни. Без това няма растеж, а там, където няма растеж, започва движение назад и над нас се затваря капакът на ковчега. Тази птица в небето, и тя разбира, че животът е движение. Как се премята, как чертае кръгове над нас… Перата й са истинско чудо: лазур и злато! Страхува се от нас, но ние я привличаме. Всичко неизвестно привлича, защото опасността е там, където е неизвестното, и за да живее, тя трябва да знае. А тя явно иска да живее.

Птичката сви криле. Лазурът и златото блеснаха на слънцето, зачу се вик, и преди още хората да се опомнят, в гърдите на Свердлин се заблъска трептящата жива топчица. Ужасен, той я отпъди, топчицата падна в краката му, потрепна и затихна.

Хората, смаяни, се спогледаха.

— Това атака ли беше?

— От такава птичка?

— Самоубийство?

— Нелепо.

— А тогава какво?

— Оръжията да са готови!

— Защо?

— За всеки случай.

— Но нашите белтъци са несъвместими!

— И така да е, предпазливостта…

— Внимание! Отзад!

Храстът се раздвижи, някакво тяло полетя към тях почти невидимо в страшната си скорост, светкавицата на интегратора го изпари, преди то да успее да приеме форма и вид.

— Назад! Към всъдехода!

Когато се свлича лавина, съзнанието не успява да забележи първите падащи камъни, които зловещо изтрополяват по склона. После вече няма камъни, има само маса, огромна, смътна, бясна в скоростта си.