Така беше и сега. Притъмня, всичко се устреми към тях, смеси се. Летящи, падащи, тичащи на тумби големи и малки същества, сякаш самата природа се бе надигнала в атака, като лавина, като стена! И виолетовите светкавици на дезинтеграторите косяха, помитаха, разкъсваха онова, което беше плът от надигналата се стихия, онова, от което до преди малко хората се възхищаваха и което сега, обезумяло, бе въстанало против тях. Те тичаха и унищожаваха всичко живо, ужасени и неразбиращи какво се бе случило, защо идиличното доскоро място изведнъж се бе превърнало в кланица.

— Биосферата се е побъркала! — задъхано извика капитанът, когато херметичната броня на всъдехода ги защити от живия потоп. — Бързо към кораба!

Моторът послушно заработи и тревата, обвила метала, бе смазана от първите завъртания на колелата.

— Стойте… — едва промълви Свердлин. — Стойте, ви казвам! Стори ми се…

— Какво?

— Гледайте…

Живата маса, която не можаха да спрат никакви изстрели, почна сега да оредява, да се стопява, да се разпръсва на отделни същества, които веднага изчезваха, като че ли не представляваха до преди малко единно сляпо цяло. Скоро само овъглените трупове напомняха за преминалото сражение. И сякаш нищо не се бе случило, все така кротко си грееше слънцето и корените на далечните дървета, незасегнати от опожаряването, все така тихо шумоляха, полюшвани от вятъра.

Никъде досега, в нито една звездна система хората не се бяха сблъсквали с подобна нелепа безсмислица.

— Въпреки всичко това ми напомня на нещо — биологът замислено гледаше купчината мъртви тела, рани в светлата зеленина на чуждия свят. — Аналогията, разбира се, е чисто външна…

— А именно?

— Атака на фагоцитите. Механично нападение върху всичко чуждо.

— Нелепо — каза капитанът.

— Нелепо — съгласи се биологът. — Ако се замисли човек, в случая няма никакво сходство. Никой не нападна нашите апарати, никой не се нахвърли срещу кораба ни…