— Никой не напада сега и всъдехода — добави Свердлин, като хвана дръжката на вратата. — Затова може би всичко ще реши простият опит.

— Къде? Не смей!

— Чакайте. Щом никой не ни нападна и не ни напада, докато сме в тая черупка, значи, ние самите сме виновни за всичко.

— Ние?

— Нашето белтъчно родство и едновременно несходство с всичко, което ни обкръжава. Това не е атака на фагоцити. Организмът приема и метала, и пластмасата, но не приема чуждите белтъци.

— Реакция на несъвместимост? — удиви се капитанът. — Биосферата не е организъм!

— Много странна и затова може би вярна мисъл — каза биологът. — Биосферата, разбира се, не е организъм, но системата е способна да реагира като единно цяло. Макар че… Не, нещо не е както трябва! Къде и кога биосферата се е държала по такъв начин? Къде и кога се е преструвала на достъпна и ни е позволявала да излезем без скафандри?

— Да ни подмамва с лъжливи анализи, да се преструва на кротка, за да ни прогони после толкова жестоко? — въздъхна Фьокин. — Някой мечтаеше за нова Земя. Някой бързаше да се обяви за оптимист…

Свердлин нищо не отвърна.

— Разрешавате ли да опитам?

— Да.

Излезе от всъдехода, от херметичния сандък, от походния затвор, и стъпи сред цъфтящите треви, синкавия въздух, тишината на горския свят. Лице срещу лице с кротката, толкова земна и толкова близка на всеки човек природа, в която дремеше отпор, сляп и бесен като стихията на тайфуна, призван да смаже човека също като зловреден микроб. И ето, гората засъска, раздвижи листата си, правейки път на уж притихналия живот, ята птици закръжиха в небето…

— Това е — потиснат рече Свердлин и затвори вратата, зад която гъмжаха хиляди същества, чийто напор вече закриваше слънцето. — И тук са нужни скафандри. Нужна е изолация, за да не ни усещат… Това е, да вървим.

Всъдеходът пое обратно, по предишната си следа, все по-бързо и по-бързо, сякаш бягаше от разочарованието.