Глупости! И въпреки това някаква миниатюрна подлудена мишка на мъдростта защъка из мозъка ми и изцвърча онова, което знаеше — ти имаше нужда от Ралф, но той е имал още повече нужда от теб! И ти си направил единственото непростимо и най-нараняващо нещо! Изчезнал си.

— Дъг? — отново се обади той, тъй като стоях безмълвен на верандата с отпуснати ръце. — Ти ли си?

Това бе мигът, заради който бях дошъл.

Някъде дълбоко в себе си винаги осъзнавах, че няма да използвам оръжието. Да, бях го взел, но Времето ме бе изпреварило, както и възрастта, и по-малките, по-ужасни видове смърт…

Бам.

Шест изстрела право в сърцето.

Не използвах пистолета. Само устните ми прошепнаха звука на изстрела. С всеки следващ лицето на Ралф Ъндърхил остаряваше с още десет години. Когато стрелях за последно, вече бе на сто и десет.

— Бам — прошепнах аз. — Бам. Бам. Бам. Бам. Бам.

Тялото му се разтърсваше от ударите.

— Мъртъв си. Господи, Ралф, ти си мъртъв.

Обърнах се, слязох по стъпалата и бях стигнал улицата, когато той отново извика:

— Дъг, ти ли си?

Продължих да вървя, без да казвам нищо.

— Отговори ми! — слабо извика той. — Дъг! Дъг Споулдинг, ти ли си? Кой си ти? Кой?

Взех куфара си и тръгнах в озвучената от щурци нощ и мрака на дерето, след което минах по моста, изкачих стъпалата и продължих нататък.

— Кой си ти? — чух за последен път да вика ридаещият му глас.

Чак когато се намирах достатъчно далеч, спрях и се обърнах.

Всички прозорци в къщата на Ралф Ъндърхил светеха. Явно след заминаването ми бе обиколил цялата къща.

От другата страна на дерето спрях на моравата пред къщата, в която се бях родил.

Взех няколко дребни камъчета и направих онова, което не бе правено нито веднъж през целия ми живот.

Метнах няколко камъчета в прозореца, зад който бях посрещал сутрините през първите си дванайсет години. Извиках собственото си име. Извиках се навън да играем в някакво дълго лято, което вече го нямаше.