А сега бе един дребен старец.

Висок съм метър и осемдесет.

А Ралф Ъндърхил не бе пораснал особено, откакто бе на дванайсет.

Човекът пред мен бе висок най-много един и петдесет и пет.

Сега аз се извисявах над него.

Ахнах. Загледах се. Видях още.

Аз бях на четирийсет и осем.

А четирийсет и осем годишният Ралф Ъндърхил бе изгубил по-голямата част от косата си, а оцелялото бе съвсем рядко, сиво, черно и бяло. Изглеждаше на шейсет или на шейсет и пет.

Здравето ми беше добро.

Ралф Ъндърхил бе блед като восък. По лицето му личеше, че много добре знае какво е да си болен. Сякаш бе живял дълго в страна без слънце. Лицето му бе опустошено и хлътнало. Дъхът му миришеше на погребални цветя.

Всичко това бе като бурята от предишната нощ, събрала всичките си мълнии и гръмове в един ослепителен удар. Ние двамата стояхме в центъра на експлозията.

Значи за това съм дошъл? Ето значи каква е истината. Именно заради този ужасен миг. Не за да извадя оръжието. Не за да убия. Не, не. А просто…

Да видя Ралф Ъндърхил такъв, какъвто е в момента.

И нищо повече.

Просто да дойда тук, да постоя и да го видя в какво се е превърнал.

Ралф Ъндърхил вдигна учудено ръка. Устните му трепереха. Погледът му се плъзна нагоре-надолу по тялото ми, умът му измери засенчващия вратата му великан. Накрая се разнесе гласът му — неясен, тънък, немощен.

— Дъг…?

Отстъпих.

— Дъг? — ахна той. — Ти ли си това?

Не очаквах подобно нещо. Хората не помнят! Не могат да помнят! След толкова години? Защо му е да ме познава, да се занимава с мен, да ме призовава, да си спомня?

Мина ми безумната мисъл, че след като съм напуснал града, половината от живота на Ралф Ъндърхил е отишла по дяволите. Аз съм бил центърът на неговия свят — някой, който може да бъде нападан, бит, блъскан, натъртван. Целият му живот се е напукал просто защото съм си отишъл преди трийсет и шест години.