Вдигна си ръцете като сомнамбул. Сърцето му бавно туптеше. Тръгна напред, движейки се сякаш под натиска на дълбока вода. Той я обикаляше и я докосваше.

— Не си ли ме виждал достатъчно през всичките тези години?

— Никога достатъчно — отвърна той и очите му се насълзиха.

— За какво искаш да говориш с мен? Дай ми време, моля ти се, малко време — той седна отмалял и скръсти ръцете си на гърдите, премигвайки. — Невероятно. Пак кошмар. Как те направиха?

— Не може да говорим за това. Разваля илюзията.

— Това е магия!

— Наука.

Тя беше топла. Ноктите й бяха съвършени като раковини. Никъде не се виждаше нито шев, нито пукнатина. Той я гледаше. Припомни си думите, които бяха чели толкова често в добрите дни: „Внимавай, ти си прекрасна, любов моя, ти си прекрасна. Зад твоите къдрици се крие невинно изражение… Устните ти са като алена нишка а речта ти е изискана… Гърдите ти са като две млади кошути близначки, които пасат между лилиите… Ти си съвършена.“

— Джордж?

— Да? — Очите му бяха изцъклени. Искаше да я целуне по устните „Мед и мляко има под езика ти. Дрехите ти ухаят божествено.“

— Джордж.

Силно бръмчене. Стаята започна да се върти.

— Да, да, момент — разтърси бръмчащата си глава. „Колко са красиви краката ти, о принцесо! Коленете ти са като бижута изработени от изкусен майстор…“

— Как те направиха! — възкликна той. За толкова кратко време. Девет часа, докато е спал.

Дали не са разтопили злато, поставили часовникови пружинки, диаманти, блясък, конфети, ценни рубини, течно сребро и медна нишка? Да не би метални насекоми да са изплели косата й? Да не са налели жълт огън в калъп и да са го оставили да замръзне?

— Не — каза тя — ако продължаваш да говориш по този начин ще си отида.

— Недей!

— Бъди по-делови тогава — каза тя студено. — Искаш да говориш с мен за Леонард.

— Дай ми време. Ще стигна и до това.

— Сега — настоя тя.

Той не се ядоса. Беше загубил това чувство при вида й почувства се мръсен като дете.