— Аз трябва да вървя. Желаете ли нещо?

— Нищо, благодаря.

— Сбогом тогава, мистър Хил.

Вратата се затвори.

Джордж Хил се изправи на стола, вкопчвайки ръцете си една за друга зад решетките на прозореца. Изведнъж червена светлина освети стаята. По радиоуредбата се чу глас:

— Мистър Хил, жена Ви е тук за да Ви види.

— Той сграбчи решетките.

„Тя е мъртва“ — мислеше си той.

— Мистър Хил? — запита гласът.

„Тя е мъртва. Аз я убих.“

— Вашата съпруга Ви чака в антрето, ще я видите ли?

— Видях я като падаше. Аз я застрелях и видях как падна мъртва?

— Мистър Хил, чувате ли ме?

— Да! — извика той удряйки по стената с юмруци. — Чувам ви! Чувам ви!

Тя е мъртва, тя е мъртва. Не може ли да ме оставите на мира! Аз я убих, аз я убих и не желая да я виждам. Тя е мъртва.

Пауза.

— Добре, мистър Хил — промърмори гласът.

Червената светлина угасна.

Светкавица проблясна в небето и освети лицето му. Той притисна топлите си бузи и зачака. Дъждът се сипеше. След дълго, някъде от към улицата той видя две фигури, загърнати с плащове, да се появяват от канцеларията долу. Те спряха под една арка от светлина и погледнаха нагоре. Това беше Кети, а до нея Леонард Фелпс.

— Кети!

Лицето й се извърна. Мъжът я хвана за ръка. В тъмния дъжд те се забързаха към отсрещния тротоар и се вмъкнаха в ниска лека кола.

— Кети! — той напъваше решетките. Биеше и дърпаше бетонния перваз. — Тя е жива! Пазач! Пазач! Аз я видях! Тя не е мъртва, не съм я убил, сега може да ме пуснете! Никого не съм убивал. Това е шега, грешка, аз я видях, аз я видях! Кети, върни се, кажи им, Кети, кажи им че си жива! Кети!