Постепенно сянката му се удължи. Колкото по-ниско се спускаше слънцето, толкова по-червена ставаше равнината. Склоновете аленееха, но зад скалите вече се стаяваше здрач, който дебнеше оттам като кадифените лапи на хищник. Вятърът някак неусетно стихна. Всичко се вцепени, а у Севергин — така се казваше някога той, сега името му нямаше значение — трепна тревогата, предшествуваща настъпването на нощта, когато човек е сам и беззащитен сред пустиня.

Погледна слънцето и усети неизразима тъга. Сигурно дълбоко в душата си все пак се е надявал да го спасят… Краят на светлия ден означаваше край на надеждата.

Отдалеч, от гъбовидните израстъци на еретриума, прекосявайки сенките, се търкулна нещо живо и се приближи до Севергин. Малките блеснали в розово очи на зверчето стрелнаха човека. Севергин сложи ръка на пистолета си. Но зверчето, след като се увери в присъствието на пришълеца, без да се спира, продължи да тича по своите работи. Навярно някакъв мъдър инстинкт му подсказа, че това двукрако няма нищо общо с Марс, че то е случайно тук, случайно е живо и съвсем не случайно ще изчезне, още преди слънцето отново да обагри в червено равнината.

Севергин едва се сдържа да не стреля след животинчето, такава жалост изпита към себе си! Някой сякаш обърна бинокъла и миналото оживя. Миналото, което беше предрешило всичко. Защо именно него природата бе създала не като другите? Защо, защо?

Навел глава и почти обезумял, той затича срещу прокрадващите се сенки. Мускулите му, както и очакваше, веднага натежаха като оловни, но той си наложи да тича напред, напред, сякаш изтезаваше тялото си.