След стотина метра се предаде. Всеки друг на неговата възраст и с неговото здраве би преодолял и километър. А той капна още на стоте метра.

Така е било винаги.

Беше роден непълноценен, различен от другите. Бедата не бе в това, че не можеше да яде например хляб, има хиляди хора, които не могат да ядат нещо — едно неудобство и нищо повече. Природата го беше онеправдала с нещо по-важно — не му бе дала сила. В детството си не боледуваше по-често от другите деца, но се задъхваше на стоте метра, не можеше да се повдигне на висилката, плачеше, мъчейки се да преодолее шведската стена.

А продължителни физически натоварвания, като ходене на големи разстояния, му бяха достъпни. Въпросът беше другаде. На един мотор, преди да бъде разработен, поставят ограничител. В неговия организъм завинаги беше поставен такъв ограничител. Не беше способен за рязко усилие, което изисква голям разход на енергия, както сваленият ниско фитил не може да даде ярък пламък.

Връстниците му снизходително го съжаляваха, а учителите по физкултура просто се съсипваха с него. Все се надяваха, че ще успеят с обикновените методи да развият организма му. Физкултурата стана кошмар на детството и юношеството му. Видеше ли успоредка или халки, разтреперваше се като осъден на инквизиция. „Давай, давай!“ — викаха му момчетата в миришещите на пот и прах физкултурни зали. А той предварително изтръпваше, защото знаеше с какъв смях (беззлобен, но от това не по-малко обиден) ще посрещнат нелепия му, позорен скок през „козата“.

Спаси го четвъртият или петият лекар, при когото го заведоха разтревожените му родители. Той, както и другите лекари, не откри нищо нито в сърцето, нито в дробовете му, но не вдигна рамене, не го сметна за симулант, а каза спокойно:

— Отклонения в обмяната на веществата, навярно генетични. Скоро няма да се научим да ги регулираме. Не се огорчавайте. За вас ще съставим специална програма от физически упражнения. Футболист няма да станете, а за останалото…