Автоматиката не можа да направи само едно — да го запази при спускането с парашута от удара в скалата (но и най-грижливата майка не винаги може да предпази детето си от удар!). За щастие тласъкът не попадна върху Севергин, а върху раницата с аварийния запас. Радиостанцията се превърна в каша, посребрена от станалия на сол термос с кафето, но всичко друго оцеля, включително и скъпоценната план карта, с която където и да е можеше точно да определи координатите си.

Той ги определи, щом дойде на себе си. Всичко беше много добре и много лошо. Намираше се в южната част на хребета Михайлов, встрани от трасето на ракетата и вън от зоната на радарното наблюдение. Това значеше, че Сезоастрис не е успял да засече дори приблизително мястото на падането му. Но пък беше само на сто и шестдесет километра от селището на геолозите. Балоните на скафандъра и аварийният запас му осигуряваха тридесет и шест часа дишане. Имаше и таблетки, които прогонват съня. Планинската местност свършваше на седем-осем километра от мястото на падането и планините не бяха нито много стръмни, нито много високи — планини, напълно подходящи за туризъм. Прекрасно! За пет-шест часа ще ги прехвърли, по-нататък започва равнина, където съвсем спокойно може да поддържа средна скорост от пет и половина километра в час. Ще успее да стигне. Нали трябва да ходи, а не да тича, организмът му няма да го подведе.

По едно време дори се зарадва: наистина ще получи реванша.

Разпръсна около мястото на аварията флуоресциращо багрило, забелязващо се отвисоко, и пое бодро напред.

Забравил беше, че дори в ниските планини, ако не искаш да удължиш петорно пътя си, трябва тук-там да се катериш отвесно нагоре, да прескачаш пукнатини, да се вдигаш на ръце — всичко, което той не можеше. За първите седем километра му бяха нужни петнадесет часа, а на негово място всеки младеж, носител на туристическа значка, би ги изминал най-много за седем-осем!