По-нататък вече вървеше, съзнавайки, че няма да успее да стигне.

… Малкото марсианско слънце докосна края на равнината. Удължилата се сянка на Севергин се плъзна отвъд хоризонта. Трябваше да върви и с ритъма на движението да приспи възбудените си емоции.

Не беше минал и километър, когато равнината помръкна. Но високо в небето един след друг припламваха невидими през деня перести облаци, сякаш някой ги докосваше, свирейки акорди цветомузика. Златисти, лилави, червени — тоновете бяха нежни, леки и прозрачни, — те плаваха във виолетовия кристал на небето като листенца от безтегловни цветя.

Севергин вдигна глава и дълго вървя така — усмихваше се на нещо и се учудваше, че се усмихва…

Скоро небето почерня. Но мракът не трая дълго: изгря Деймос. Почвата леко засребря и студът, който обхващаше коленете при всяка крачка, когато тъканта на комбинезона се опъваше, стана по-осезаем. Севергин усили електроотоплението.

Равнината вече беше гладка като разстлана покривка, само тук-там като тънки щрихи, нанесени с туш, личаха черни сенки, хвърляни от редките стръкчета сафо — унилата марсианска трева. С изненада Севергин забеляза, че внимава да не стъпва върху растенията, и се учуди откъде се е взела у него тази грижовност.

После си спомни. В мрачен и ветровит априлски ден вървеше през дъбова гора. Дърветата бяха още голи, с изкривени клони, трошливи листа стелеха земята, а под стъпките му хрущяха жълъди, кафявосиви, също като листата. Кой знае защо, му беше приятно да чува хрущенето на стъпкваните жълъди. В него се долавяше мощта на стъпките на уверен в себе си човек, тежестта на здравото му и силно тяло.

Така вървя, докато сред посърналата трева не съгледа някаква бледозелена звездичка. Учуден се наведе: беше покълнал жълъд, вече вкопчил се в студената земя. И тогава видя, че наоколо има много такива звездички, че те са навред и че е стъпвал и върху тях.