Сега вървеше и мислеше за приятелите си, за онези, които обичаше, за онова, което беше направил и което не беше направил. Много от нещата, които преди му се струваха важни, сега нямаха никакво значение. Слава, власт, успехи — те не могат да ти бъдат опора, когато идва смъртта. Човекът оставя следа с хубавото, което е сторил за хората. Само приятелството, благодарността и любовта могат да те подкрепят и успокоят, когато настъпи времето да правиш равносметка… Особено любовта. Сега би живял съвсем, съвсем иначе — по-доброжелателен към другите, по-грижлив, по-чист, ако би било възможно!

Късно.

Фобос залезе. Повя ветрец, вече предутринен. Ще дочака изгрева. Необяснимо защо искаше това да стане при светлината на слънцето.

Но точно тогава в регулатора за въздушното налягане нещо щракна три пъти.

Севергин изтръпна. Този сигнал предупреждаваше, че след десет минути кислородът ще свърши. Краят.

Отмаляващите му крака сами го отведоха до побелял от скреж камък. На хоризонта небето вече леко светлееше, но изгревът на слънцето беше още далече.

Дали да изключи електроотоплението и да замръзне? Казват, че приличало на сън.

И изведнъж изпита неудържимо, непреодолимо желание да живее! Не е успял, не е довършил, не е направил, не е долюбил — не можеше да изчезне просто така!

Скочи. Започна да се задушава. Сякаш към устата му притискаха маска! И все пак тръгна. Дробовете му се разширяваха и свиваха все по-често и по-често, сгърчваше ги болка, гърлото му хриптеше, падна на колене и въпреки всичко запълзя. И когато съзнанието му се замъгли, а тялото му се замята в конвулсии, дръпна рязко шлема и глътна марсиански вятър, както давещият се гълта вода, защото не може да не глътне.

През дробовете му премина мраз, болката като последна светкавица озари мозъка му и всичко угасна.

Угасна, за да заблещука отново. Дойде в съзнание от спазмите, които раздвижиха дробовете му, и видя пред очите си нещо червено, пулсиращо.