Той така и не се появи, като по този начин хвърли Мартин в леко недоумение. Естествено, аз нищо не му обясних и даже не намекнах, че ако той не беше чак толкова чувствителен и ако предлагаше на всички „стая с призраци“, то по такъв начин можеше да увеличи броя на желаещите. Нещо повече, сигурно щяха да се намерят и такива, готови да платят тройно, само и само да има какво да разправят после. Какво да се прави, вялото съществуване си търси гъделичкане на нервите и добрият стар призрак щеше да става за тази работа не по-зле от измислицата за някакъв си „Бермудски триъгълник“. Нищо подобно не казах на Мартин, напротив, на шега споменах, че, изглежда, не съм се харесал на призрака и нищо чудно той завинаги да напусне помещението. „Дай боже…“ — промърмори Мартин не съвсем уверено, но аз не се съмнявах, че посях в него някаква надежда. На повече и не разчитах. Атеистът трудно може да бъде накаран да повярва в отвъдния свят, но много от нас кой знае защо са убедени, че обратната задача е къде-къде по-лесна.
Така или иначе, всичко беше прекрасно, ако не беше проклетият грип. Макар че кога друг път ще можеш просто така да лежиш, без да се безпокоиш за нищо, да забравиш за времето? Ако искаш да се държиш в средата на течението — греби с всичка сила, такава е участта на съвременния човек и грипът, въпреки всичките му неприятности, все пак разтоварва. Навън отдавна се мръкна, в къщата беше тихо, даже не ми се четеше, лежах и гледах безучастно неясните петна на тапетите и бавният поток на мислите ми така ме унесе, че не съм чул стъпките на Мартин зад вратата.