— Да-да — стреснах се от чукането. — Влезте!

Отначало в пролуката на вратата се появи табла с гарафа и чаша, леко звънтяща при допира си с шишето. Както и при предишните си посещения Мартин скришом ми хвърли поглед, в който се четеше надежда да ме види оздравял и когато тази надежда не се оправда, лицето му веднага помръкна. Подозирам, че добрата душа на домакина ми се измъчваше от съзнанието за неволна вина, тъй като аз се разболях точно в къщата му и сигурно той, стопанинът, нещо не беше предвидил, не беше се погрижил за нещо, както трябва, тъй като, каквото и да си говорим, разболях се само аз, у съседите всички наематели бяха здрави и в града не се чуваше за никаква епидемия. Допускам даже, че в причините за моята болест Мартин виждаше коварната умисъл на призрака, който кой знае защо не се беше решил да действува открито и прибегна към такава маневра.

— Ето — каза той, като остави гарафата с лимонадата. — Как се чувствувате?

— Нормално…

Веждите на Мартин леко се повдигнаха.

— Нормално — повторих аз. — Защо не? Вирусът е честен противник. Веднага се обажда, организмът започва борба и така ние се борим един с друг.

— Все се шегувате… Поне аспирин да бяхте взели, а още по-добре — антибиотик.

— Драги Мартине, вие сте ужасно нелогичен! Според вас всичко е в божите ръце, тогава какво значение има ще гълтам ли хапчета или не?

— Извинете, но вие сте нелогичен. Бог е дал на човека разум, разумът е създал лекарства, значи трябва да ги използваме. Вие сте човек на науката, а ги пренебрегвате…

Той поклати глава с укор.

— Науката — възразих с въздишка, — не ни учи на смирение. Но на прекомерна гордост също не. Учи ни да разбираме. С лекарствата, знаете, е както с автомобила: ще те закара по-бързо, но с него можеш да се отучиш да ходиш пеш. Всяко нещо с времето си, съгласен ли сте?