— Има разни чудаци, дето искат да надскочат себе си — мърмори Старицата на бронзовия бръмбар, който пълзи по дървото.

— Това пък защо го рече?

— Ами ето защо — отвръща Старицата. — Хич не беше лесно да те направя невидим. А сега ще трябва време, че тази невидимост да си иде. То си е като боя, не пада веднага.

— Ето значи каква си! — крещи момчето. — Ти ме направи, ти! Дай сега магията обратно, искам да съм видим!

— Тихо де, не викай — казва Старицата. — То само ще си иде, първо ръката ще се покаже, после кракът…

— Как така — вървя си значи по гората, и само една ръка се вижда, тъй ли?

— Сякаш петокрила птица подскача по камънаците.

— Или крак?

— Сякаш розово зайче се шмугва в храстите.

— Или във въздуха плава една глава?

— Като космата карнавална топка.

— И кога ще си стана целият?

Тя казва, че има-няма година, и ще стане.

Чарли започва да се вайка и да хапе устни.

— Ти ме омагьоса, ти го направи, ти! Сега не мога да се върна вкъщи.

Очите й грейват.

— Тогава остани, живей при мен, момчето ми. Ще се грижа за теб, ще те глезя.

— Нарочно го направи! — крещи той. — Дърта сврако, искаш да ме задържиш, нали!

И хуква към гората.

— Чарли, върни се веднага!

Никакъв отговор, само топуркане на нозе по меката шума и далечен хлип.

Подир малко тя запалва огън.

— Ще се върне — казва на себе си, после продължава на висок глас: — Ще ми бъде дружка цялата пролет и до края на лятото. А когато ми дотегне и ми притрябва тишина, ще го отпратя.

Чарли се връща мълчаливо с първите сиви проблясъци на деня. Промъква се по бялата от сланата пътека, където покрай разхвърляните главни спи Старицата, сякаш сух припърлен клон. Сяда на огладен от ручея камък и вперва поглед в нея.

Тя не смее да обърне очи към него. Дойде съвсем безшумно, откъде би могла да знае, че е тук, щом е невидим?