По бузите му има сълзи.

Старицата си дава вид, че се събужда, макар да не е мигнала цяла нощ, после се извръща към изгрева.

— Чарли?

Погледът й подскача от бора към земята, от земята към небето, от небето към далечната планина. Вика го пак и пак, после за миг извръща очи към него, само за миг, и пак подхваща:

— Чарли? Ей, ти, Чарли! — крещи Старицата, а ехото й се подиграва.

Устните му се разтягат в усмивка: той си е тук, пък тя не го вижда! Сигурно усеща как в него набъбва някаква тайнствена сила, може би се наслаждава на мисълта за собствената си неуязвимост, но е щастлив, че е невидим.

— Къде пропадна това хлапе? Да беше дал поне някакъв знак, че да му приготвя закуска…

Суети се, ядосана от неговото упорито мълчание. После започва да пече сланина, набодена на дълга орехова пръчка.

— Нищо, може миризмата да го подсети…

И докато се извърне уж да го търси, той лакомо лапва парче месо.

— Боже мой, какво става? Ти ли си, Чарли?

Чарли избърсва устни с ръкав.

Старицата обхожда поляната с вдигнати напред ръце, за да пипне невидимия.

— Къде си, момчето ми?

Щом тръгва към него, Чарли хуква като вятър. В първия миг решава да го подгони, но се отказва — не можеш да гониш невидимо момче! — и пак присяда край огъня. Колкото и да направи от ръжена, той все го краде. Накрая изпада в ярост:

— Знам те, знам те къде си! И те чувам накъде бягаш!

Тя посочва с пръст, но не съвсем към него, а мъничко встрани. Той веднага се отмества.

— Сега си там! Пък сега си ей на там! — Цели пет минути го следи с пръст. — И те чувам как мачкаш тревите, как тъпчеш цветята, как чупиш съчките. Имам много чувствителни уши, като лист на розов цвят. Чувам даже как се движат звездите.

Той се прокрадва зад една ела и крещи:

— Тогава се опитай да чуеш как ще седя на камъка. Ще седя — и толкоз.

Целия ден седи неподвижно на камъка, на студа и сухия вятър, без да отвори уста.