— Връщам ти ги.

— А ръцете? Как са ръцете?

— Виждам ги, виждам ги. Едната пълзи по коляното като паяк дългокрак.

— А втората?

— И втората пълзи.

— А тяло имам ли?

— Появява се… Комай всичко е наред.

— Сега ми върни главата и да си вървя у дома.

„У дома“ — с болка повтаря думите му Старицата.

— Не! — крещи тя злобно. — Нямаш глава, нямаш!

Да разтегне тази минута, да я разтегне…

— Тц, глава наистина нямаш.

— Съвсем ли нямам? — пита Чарли боязливо.

— Имаш, имаш! Господи, върна се твоята глупава кратуна! — заяжда се тя с болка. — А сега ми дай моя прилеп с игла в окото.

Чарли й хвърля прилепа.

— Е-хе-хей!

Викът му разчупва цялата долина и дълго след като си тръгва към къщи този вик кънти и се повтаря като ехо.

Старицата, превита от празна и тежка умора, нарамва своя наръч съчки и бавно тръгва към колибата. Тътрузи нозе, мърмори под нос и по целия път подире й върви Чарли — тази път наистина невидим; не го вижда, само го чува: ето, пада върху листата борова шишарка — това е той; ето, бълбука отдолу подземен поток — това е той; ето, катеричка се мята на клонче — това е той; и в здрачината седят двамата с Чарли край огъня, но този път той е наистина невидим, и го гощава с печена сланина, но този път той отказва. Тя изяжда сланината сама, нарича няколко магии и ляга до Чарли — е, наистина, направен от съчки, парцали и камъчета, но все едно, топъл е, като родно дете е, виж го как сладко придрямва ненагледният на мама, най-хубавият, на ръцете й задрямва, на майчините й ръце, а тя му разказва, сънно му разказва за нещо приятно, за нещо топло и златисто, докато изгревът не заставя пламъците бавно, бавно да излинеят…