„… А сега времето. Утре, двадесет и пети юли, в областта се очаква променлива облачност, без валежи. На места…“

Гласът бавно заглъхваше, сякаш притежателят му се отправяше към оня свят. Андрей нервно завъртя регулатора, но не успя да върне гласа. Нещо изпращя в етера — и толкова.

Андрей Семьонович машинално погледна часовника си. Беше осем и четвърт, а по това време, както сигурно знаеше, местната радиостанция не излъчваше никаква емисия. И внезапно Андрей се почувствува зле. Креслото под него сякаш се повдигаше и спускаше като въздушен балон.

Сутринта на двадесет и четвърти малката и не особено оживена спестовна каса на улица „Априлска“ се отвори както винаги в девет часа. Както винаги Андрей Семьонович дъхна върху очилата си, изтри ги с края на кърпичката и се приготви да приема и да дава парите. Ако се вярваше на съобщението, днес трябваше да го ограбят. Може би ще употребят и оръжие. Дори сигурно ще употребят оръжие.

Мислите на Андрей Семьонович работеха като воденични камъни на повредена мелница. Поради причини, ясни за всеки нормален човек, той още вчера изостави идеята да позвъни в милицията. По същите причини не можеше да заговори и с колегите си, а в намеците и разпитването не беше майстор. Колкото повече мислеше, толкова по-безизходно му се струваше положението. Можем ли, като знаем бъдещето, да го променим? И ако можем, то как? И какво трябва в края на краищата да стори? Той не намери отговор.

Ръцете му продължаваха да действуват независимо от главата — смяташе, изчисляваше, проверяваше, даваше, вземаше, отмяташе, подписваше… И външният свят, зад гишето, му приличаше на странен аквариум, в който се мяркаха, движеха устни, прилепваха се към стъклото все нови и нови лица. Те се сменяха в ритъма на преминаващите през пъргавите му пръсти жълти, сини, зелени, червени и лилави хартийки. Пачка след пачка, портрет сред портрет („Как могат хората да не знаят, че парите в купчинката трябва винаги да лежат в една посока?“), единадесет, дванадесет… прехвърли топчето на сметалото… седемдесет и едно минус деветнадесет — всичко това сега не минаваше през съзнанието му.