Да допуснем, че той действително е узнал бъдещето. Тогава какво може да промени, ако съобщението почива на събитие, което той желаеше да премахне? Нали ако успее да предотврати едно събитие, това означава, че то няма да се случи? Че тогава как е узнал за него? А може би съществува не едно бъдеще?

— В универмага са докарали вносна стока — съобщи контрольорката в паузата между двама клиенти.

— Тъй ли? — трепна Андрей Семьонович. — Откъде знаете?

— Прошепна ми го една позната продавачка в автобуса. Май че били само мъжки костюми. Може да прескоча към обед…

— А плат трико има ли? — осведоми се над главата на Миловидов завеждащата.

„Две слаби жени — тъжно си помисли Миловидов. — А до милиционера на кръстовището има цял квартал.“

— … Нали, Андрей Семьонович?

— А?

— Колко сте бледен, драги. Неразположен ли сте?

— Не, не, всичко е наред.

— Аз мисля, че сив костюм по ще ви прилича.

— Нима?

Андрей Семьонович погледна поизвехтелите ревери на сакото си и изведнъж съвсем ясно, като в кошмар, видя на мястото на джобчето едно уголемяващо се петно от кръв. В предаването не се споменаваше нищо за жертви, но това не значеше, че е нямало!

Десетолевката се изплъзна от пръстите му и падна на пода — такова нещо отдавна не му се бе случвало. За щастие някой заговори контрольорката и тя забрави за въпроса си.

Андрей Семьонович не мислеше вече за нищо друго, освен за своята възможна смърт. Никога не бяха ограбвали неговата спестовна каса, от десет години в града изобщо не се бе случвало подобно нещо, но Миловидов със сигурност знаеше, че при нападение има жертви и най-често това са касиерите. А какво можеше да стори?

Все пак в съзнанието му постепенно се промъкваше мисълта, че както и да стои въпросът с изменяне на бъдещето, стрелбата не е задължителен пункт, щом в съобщението не се споменаваше за нея.