Значи, съдбата му все пак можеше да варира в тези граници. Една не съвсем безупречна логика, но когато над човек виси неизбежна заплаха, на него не му е до логика. Странно, сега той никак не се съмняваше, че предаването е дошло от бъдещето. Впрочем, в това нямаше нищо странно: Андрей Семьонович свято вярваше в онова, което се говореше и пишеше, а многобройните научно-популярни статии отдавна го бяха убедили, че науката може всичко.

Колкото повече стрелката наближаваше дванадесет, толкова по-силно го обземаше страхът. Това вече не беше оня страх, когато мисълта трескаво, но ясно търси изход, а животински страх, когато вътре в тебе всичко се вледенява и ти се иска да побегнеш, където те води инстинктът. В предаването се казваше, че обирът е станал около обед, а сега беше почти единадесет.

Това се случи след един час. Може би и по-рано…

— Викат ме на съвещание — затваряйки телефона, рече завеждащата. — Нищо, сега има малко посетители, ще се справите и без мене… Ще се върна към два.

— Полина Филиповна! — попита контрольорката. — А ако дойдат за плащания?

— Поемете ги вие, миличка. Какво особено има, не е за пръв път.

— Вечно с нейните съвещания, а ти поемай отговорността — измърмори контрольорката, когато вратата хлопна зад Полина Филиповна.

Тя явно търсеше съчувствието на Андрей Семьонович и той винаги й го оказваше — правеше го вече механично, като навика да си мие зъбите. Дори и сега успя да изтръгне от себе си едно съчувствено „хм!“.

Единадесет и половина. Андрей отдавна бе изгубил интерес към хората, които идваха на гишето му. Ръце — в центъра на вниманието му обикновено имаше ръце, които се протягаха, даваха, вземаха. Понякога, когато беше претрупан или преди затваряне, той се сърдеше, ако ръцете се бавеха, поставяха парите по-далеч, та трябваше да се протяга за тях. Но в спокойните минути понякога се забавляваше да брои колцина имат мръсни нокти.