Сега Андрей Семьонович разстроено наблюдаваше мяркащите се зад стъклото лица, опитвайки се да отгатне кое от тях ще го изгледа безжалостно. Такова безжалостно лице още нямаше. Появяваха се само обикновени лица — изморени, благодушни, загрижени, скучаещи. Онзи, когото очакваше и ясно си представяше, още не се появяваше.

Той несвързано кроеше планове. Да натисне сигналния бутон — нали би могъл и случайно да го докосне? По-добре скандал, отколкото… Искаше вече да го направи. Но не можа. Цялата му жизнена енергия сега едва стигаше за привичните автоматични движения и той ги извършваше, сякаш те създаваха магически кръг, сякаш докато се придържа към този не от него създаден ред, силата на този ред ще пропъди нещастието. Редът беше като стените на дома му, като стените на крепост — той не можеше да ги пробие.

Хрумна му да отиде в тоалетната, когато стрелките съвсем се приближат до дванадесет. Но вродената му почтителност не му позволяваше да остави една жена. Пък и как би могъл да отгатне точно кога да излезе? Като заек пред погледа на боа, той вече не кроеше как да предотврати приближаващото се събитие. То ще се случи, беше се примирил. И макар още нищо да не беше намислил, в дъното на душата си знаеше вече как ще постъпи.

Външно продължаваше да работи както преди.

Може би е този човек… Или този… Не, не е този. Лицата се движеха зад стъклото, гледаха го сякаш от друг свят.

Дванадесет часа.

— Зле ли ви е, Андрей Семьонович?

Защо пита така?

— А… Да, малко. Май ме тресе — той изтри студената си пот.

— Времето е такова, трябва да се погрижите за себе си, Андрей Семьонович.

— Нищо, нищо…

Той ще се погрижи, разбира се, че ще се погрижи.

Дванадесет и пет. И десет.

Изведнъж му хрумна радостно предположение. Предаването е идвало от следващата година! Ами да, естествено! Защо пък реши, че е от настоящата? Разбира се, че е от другата, следващата.