Андрей Семьонович изпита такова блаженство, сякаш му се върнаха юношеските години, когато самоуверено оглеждаше всички възрастни, защото пред него лежеше целият му живот и той можеше да се разпорежда с него, докато те вече се бяха разпоредили. А той ще се разпореди по-хубаво! Мило му се стори тясното помещение на спестовната каса с боядисаните си като дъбова облицовка стени, денят зад прашния прозорец, полираната от лакти преграда, пукнатината на тавана, осеяна с петна от влага, която цял месец вече обещаваха да ремонтират.

Нямаше никой зад стъклената преградка, последният клиент току-що бе изтеглил пари от влога си и си бе отишъл. Такива необясними паузи се случваха почти всеки ден; сега тази безлюдност най-добре отговаряше на пролетното настроение на Андрей Семьонович.

Внезапно това настроение изчезна, сякаш го бе издухал студен вятър. Ако някой търси подходящ момент, има ли по-подходящ от минутите, когато в спестовната каса седят само двама души?

— Андрей Семьонович, миличък, само за минутка ще изчезна, докато няма хора. Аз ей сега…

Андрей Семьонович нищо не отвърна. Всичко беше ясно и неизбежно. Всичко се нагласяше към едно. Отначало извикаха завеждащата, сега излезе и контрольорката. И защо да не се измъкне, когато няма никой? Нали наистина трябваше за нещо да излезе. Точно сега ще се случи това, сега, когато е сам, а в залата е празно и тихо. Ето сега трябва да се появи ТОЙ.

НЕГО, Андрей Семьонович забеляза, когато оня стигна до вратата. По-точно бяха двама. Естествено бе да бъдат двама, та дори трима.

Всичко беше така, както го рисуваше въображението му. Момъкът със смачкана, накривена фуражка, без да обръща глава, обхвана с поглед помещението и, олюлявайки се, се упъти право към гишето на Андрей Семьонович. Ортакът му прилепи плещи към стената до входа, тикна ръце в джобовете и наглед напълно безразличен, впери поглед към улицата.