— Какво е това?!

— Открихме го да се изкачва по седловината. Помислихме, че се е изгубил, но той твърди, че принадлежи към родословния полет.

— Невъзможно! — отсече Рулман. — Напълно изключено.

А след това замълча, докато изучаваше новодошлия. Шокът, изписан на лицето му, се смекчи съвсем леко.

Дългото, старателно проучване даде време на Суини мислено да се върне назад. Рулман беше по-възрастен, отколкото на снимките, но това бе нещо естествено; при това най-вече изглеждаше по-малко белязан от годините, отколкото бе очаквал Суини. Сух, отчасти плешив и с отпуснати рамене, но доволното коремче под линията на колана, което се виждаше на снимките, сега почти го нямаше. Очевидно животът на Ганимед донякъде го бе калил. Фотографиите не бяха успели да подготвят Суини за очите на този човек: неспокойни и с качулати вежди, като на бухал.

— Най-добре ми кажете кой сте — промълви накрая Рулман. — И как дойдохте тук! Вие не сте от нашите, това е сигурно.

— Аз съм Доналд Левърол Суини — отвърна Суини. — Може и да не съм от вас, но майка ми твърдеше обратното. Пристигнах тук с нейния кораб. Тя казваше, че ще ме приемете.

Рулман поклати глава.

— Това също е невероятно. Извинете, мистър Суини, но навярно нямате представа каква бомба сте за нас. Тогава вие трябва да сте дете на Шърли Левърол… Но как се добрахте дотук? Как оцеляхте през всичкото това време? Кой поддържаше живота ви и кой се грижеше за вас, след като ние напуснахме Луната? А преди всичко, как се отскубнахте от полицаите на Космодрума? Още преди да изоставим лунната си лаборатория, знаехме, че Космодрум Земя я е открил. Трудно ми е да повярвам, че вие изобщо съществувате.

Въпреки това изражението на пълна скептичност върху лицето на учения се смекчаваше с всеки миг. Суини прецени, че вече започваше да му вярва. По необходимост: ето, Суини стоеше пред Рулман, дишаше въздуха на Ганимед, понасяше леко гравитацията на планетата, а върху студената му кожа лепнеше прахът на Ганимед — факт всред неоспорими факти.