Той просто реши, че те не се отнасят пряко до шансовете му да бъде превърнат в човешко същество, и веднага ги добави към огромната пустиня на общото си невежество. В края на краищата само заповедта остана реална — заповедта и кошмарите._„Ние трябва да върнем тези хора!“_ Шестте думи бяха причина Суини да пада с главата надолу към Ганимед — като човек, чийто последен опит да се събуди не е успял.

Адаптираните хора откриха Суини, когато бе изминал половината път нагоре по голямата седловина, осигуряваща единствения достъп от платото Н към колонията им върху скалната издатина. Той не ги позна — не отговаряха на нито една от снимките, които бе запомнил, — но приеха историята му с доста разбиране. И не се наложи да симулира изтощение — гравитацията на Ганимед беше нормална за него, но пътуването бе дълго, а изкачването — още по-продължително.

Той с учудване установи, че все пак бе изпитал удоволствие. За пръв път в живота си се бе движил неохраняван от хора и механизми в един свят, където физически се чувствуваше у дома си, в един свят без стени, в свят, където бе по принцип сам. Въздухът бе мек и приятен, ветровете идеха от посоки, които сами си избираха, температурата в седловината бе значително по-ниска от тази, която се смяташе допустима за купола на Луната, и отвсякъде го заобикаляше небе, виолетово обагрено и изпъстрено със звезди, които от време на време блещукаха.

Налагаше му се да внимава: много лесно можеше да приеме Ганимед за свой постоянен пристан. Бяха го предупредили за това, но той някак не бе съумял да осъзнае, че опасността не само щеше да съществува, но и… да го примамва.

Младите мъже бързо го преведоха през останалия път до колонията. Не проявиха никакво любопитство както и сами не се разкриха. Рулман не беше като тях. Изражението на слисване и неверие върху лицето на учения, когато въведоха Суини в кабинета му — с висок таван и каменни стени, — бе така пълно, че плашеше. Той възкликна: