Рулман вървеше бързо, с брадичка, наведена към гърдите, сякаш изминаваше толкова познат път, че бе естествено да се довери на навика да го води. По едно време Суини почти го загуби от погледа си и след това внимателно поскъси разстоянието между тях. Лабиринтът бе достатъчно сложен и предлагаше многобройни скривалища на всяка крачка, ако Рулман проявеше признаци, че ще се връща. Докато ученият се придвижваше, от него долитаха неподозирани, но подредени групи звуци, без думи — по-скоро монотонно изпети, отколкото изговорени. Те не съобщаваха нищо, не задвижваха никакви механизми, не осигуряваха на Рулман никаква безопасност, доказателство за което бе фактът, че Суини изминаваше същия път, без да вдига подобен шум. Наистина самият Рулман сякаш не съзнаваше, че го върши.

Суини бе озадачен. Никога дотогава не бе чувал човек да си тананика.

Усети, че в скалата под краката му се появи лек, но постоянен наклон. В същото време забеляза, че въздухът е значително по-топъл и с всяка стъпка все повече се нажежава. В него отекваше неясен звук от работещи машини.

Ставаше все по-горещо и по-горещо, но Рулман упорстваше. Шумът, който Суини вече можеше да определи със сигурност като причинен от помпи, множество на брой, също се усили. Двамата мъже сега вървяха по дълъг прав коридор, ограден по-скоро със затворени врати, отколкото с изходи от лабиринта. Коридорът бе слабо осветен, но въпреки това Суини остави Рулман да се отдалеч и още повече. Към края на коридора топлината понамаля и Суини изпита облекчение, защото бе започнал да се чувствува доста замаян. По нищо не личеше Рулман да забелязва тази промяна.

В самия край Рулман изведнъж се пъхна в един страничен вход, който се оказа най-горната част на каменно стълбище.