Когато Суини напусна стълбищната шахта, Рулман вече не се виждаше. Младежът се озова в дълга галерия с висок таван, която правеше лек завой надясно, докъдето стигаше погледът. По вътрешната част на дъгата й, разположени на равномерни разстояния, се гушеха машини, всяка снабдена със странично навити метални тръби, вдигнати пред нея. Това бяха източниците на шума, който бе чул Суини.
Тук отново беше студено — неестествено студено въпреки плътния поток топъл въздух, който се носеше надолу по стълбищната шахта. „Има нещо коренно погрешно в проявлението на термодинамичните закони долу“ — помисли си Суини.
Той предпазливо се примъкна напред. Само след няколко стъпки, като мина покрай първия работещ механизъм — да, той беше най-студен около лъскавите спирали, сякаш от тях действително се излъчваше хладина, — той откри истинска херметична камера. Нещо повече, тя се използваше: външната врата бе запечатана, но една светлинка до нея показваше, че ключалката се превърта. Срещу камерата, върху другата, стена, един от разположените в редица шкафове за скафандри стоеше отворен и празен.
Но легендата, изписана с боя върху клапана на херметичната камера, бе тази, която окончателно изясняваше всичко. Тя гласеше:
ПАНТРОПИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ №1
опасност — не влизай!
Суини се дръпна светкавично от въздушната камера, обзет от истинска паника — както човек, търсен за убийство, би подскочил, ако види табелка с надпис 50 000 волта… Сега всичко беше ясно. В термодинамиката на този коридор нямаше нищо по-нередно, отколкото във вътрешността на всеки хладилник. Огромните машини бяха помпи, по-точно — нагревателни помпи. Спиралите им не замръзваха само защото в атмосферата на Ганимед нямаше водна пара; независимо от това те черпеха топлина от въздуха и го пренасяха към другата страна на Скалната стена в пантропичната лаборатория.