— Мики? — повика той другаря си, като се насили да погледне назад, надолу, към Улея.

— На линия съм, Суини. Как изглежда?

— О, като географска карта. Всички си приличат. Къде смяташ да ме оставиш? Нарежданията не предоставят ли това на нас?

— Да, но мисля, че няма избор — отвърна гласът на Майкълджон вече не толкова колебливо. — Трябва да бъде голямото плато, означено с H от Хау.

Суини огледа овалния лабиринт с леко отвращение. Присъствието му там щеше да привлича вниманието, както ако го оставеха в центъра на Морето на кризите в Лунния лабиринт. Така и каза.

— Нямаш избор — спокойно повтори Майкълджон.

На няколко пъти Майкъл изстреля ракети. За кратко време теглото на Суини се възвърна, опита се да реши накъде би се наклонило, и после отново изчезна. Сега корабът беше в орбита, но дали Майкълджон го бе насочил така, че да остане на сегашните си координати, или щеше да обикаля, кръстосвайки надлъж и шир цялата площ на спътника, Суини нямаше представа, а и не попита. Колкото по-малко знаеше по въпроса, толкова по-добре.

— Е, спускането ще е дълго — рече Суини. — Не може да се каже, че тази атмосфера е най-плътната в системата. Ще се наложи да се приземя от подветрената страна на планината. Не ми се ще да се влача поне двеста мили по платото.

— От друга страна — каза Майкълджон, — ако слезеш твърде близо, нашите приятели долу ще забележат парашута ти. Може би все пак е по-добре да те сваля в Улея. Там се въргалят толкова много отпадъци, че отраженията в радара сигурно са огромни; няма никаква вероятност да разпознаят такова дребно нещо като човек с парашут.

— Не, благодаря. Все пак има оптическо улавяне, а един парашут от фолио дори за Адаптирания човек съвсем не прилича на издаден скален хребет. Трябва да съм зад планината, където ще бъда едновременно в оптична и радарна сянка. Освен това как бих могъл да изкатеря от Улея изпъкналостта? Те не напразно са се заселили на ръба на канара.