— Това е вярно — съгласи се Майкълджон. — Добре, насочих катапулта. Ще облека скафандър и ще дойда в твоята секция.

— Добре. Кажи ми пак точно какво смяташ да правиш, докато ме няма, за да не стане така, че да вдигам тревога, а от теб да няма и следа.

По комутатора долетя металичен звук от отварянето на шкаф за скафандри. Ремъците на парашута на Суини вече бяха пристегнати, а поставянето на дихателния апарат и ларингофоните щеше да отнеме само миг. Суини не се нуждаеше от други защитни средства.

— Аз ще остана горе триста дни; ще изключа всички мощности, освен за поддържането — повтори гласът на Майкълджон от още по-голямо разстояние. — Да речем, че дотогава ти посвикнеш с нашите приятели долу и опознаеш обстановката. Ще имам готовност да получа сведения от теб на определената честота. Ти ще трябва да ми изпратиш само няколко кодирани букви — давам ги на компютъра, той ми казва какво да направя и аз съответно действам. Ако не се обадиш след триста дни, произнасям кратка, но прочувствена молитва и си тръгвам. Бог ми е свидетел, че нищичко повече не зная.

— То е достатъчно — успокои го Суини. — Да вървим!

Суини излезе от личната си херметическа камера. Като всеки истински междупланетен летателен апарат, корпусът в кораба на Майкълджон нямаше обща външна обвивка. Корабът се състоеше от основните си компоненти, включително кръглата кабина за екипажа, свързани с ажурна конструкция от надлъжни и напречни греди. Тъкмо една от най-дългите напречни греди, насочена към платото Н, щеше да послужи за катапултиране.

Суини вдигна очи към кълбото на спътника. За миг го обзе старото познато усещане, че пада; погледна надолу и премести очи към кораба, докато това чувство го напусна. Съвсем скоро той щеше да тръгне в същата посока.