Започнахме да се движим още по-бързо.

Ударите сякаш идваха от всички посоки, но мечът ми беше на мястото си, готов за тях още докато биваха нанасяни. Неговият по някакъв начин правеше същото. Оформи се нещо като танц в клетка от летящ метал, ред след ред пламтящи очи, вперени в нас през полето на мъртвите. Вик и Сабрина стояха един до друг и сякаш се бяха забравили взаимно, съсредоточени в сблъсъка.

Неприятно ми е да призная, че той беше ободряващ, но е така. Да се срещна най-после с въплъщението на всичко, с което се бях борил от години. Изведнъж окончателната победа се оказа само на един удар разстояние — стига само да намеря нужния удар…

Удвоих усилията си и го оттласнах на няколко крачки. Но той бързо се окопити и вече отстояваше територията си. Въздишка се надигна иззад надгробните паметници.

— Все още можеш да ме изненадаш — промърмори той през зъби, като се втурна към мен в смъртоносна атака. — Кога най-после ще свърши това?

— Как да знаеш легендата? — отвърнах аз, отстъпих и отново нанесох удар.

Оръжията ни подхранваха със силите, които бяхме дошли да представляваме, и ние се борехме и борехме.

На няколко пъти той се приближи, много се приближи. Но всеки път успявах да се извъртя в последния момент и да контраатакувам. Два пъти помислих, че съм го улучил, но и двата пъти той ми избяга на косъм и връхлетя с обновена мощ.

Ругаеше, смееше се, вероятно и аз правех същото. Луната слезе ниско, по тревата заблещукаха искрици роса. Създанията понякога се раздвижваха, но не ни изпускаха от очите си нито за миг. Вик и Сабрина си размениха шепнешком някакви реплики, без да се поглеждат.

Замахнах да му отрежа главата, но той парира удара ми и отвърна с рипост към гърдите ми. Спрях го и замахнах към неговата гръд, но той парира…