— Сещам се и за по-лоша съдба — казах аз.

— Добре, радвам се да го чуя. Означава, мисля, че ставаш по-мек.

— Вероятно много скоро ще разберем кое как е.

Серия леки движения привлякоха погледа ми и аз се взрях покрай него. Фигури, наподобяващи кучета, прилепи и змии, прииждаха и се тълпяха на почетно разстояние от нас — както зрители на стадион.

— Разбирам, че очакваме публиката ти да заеме местата си — казах аз и той отново се усмихна.

— И твоята публика — отвърна той. — Кой знае, може и ти да имаш неколцина поклонници тук, а?

Върнах му усмивката.

— Късно е — меко каза той.

— Много след като би полунощ.

— Дали наистина го заслужават? — попита тогава той и лицето му внезапно стана сериозно.

— Заслужават го — отговорих аз.

Той се изсмя.

— Разбира се, ти трябва да кажеш точно това.

— Естествено.

— Да продължим тогава.

Той вдигна оръжието си в мрака високо над главата си и наоколо се възцари неземна тишина.

— Аштарот, Велзевул, Асмодей, Белиал, Левиатан

И аз вдигнах меча си.

— Нютон, Декарт, Фарадей, Максуел, Ферми… — изрекох аз.

— Луцифер Рофокал — натърти той. — Хеката, Бегемот, Сатана, Ариастон…

— Да Винчи, Микеланджело, Роден, Мейо, Мур… — продължих аз.

Светът сякаш плуваше около нас и това място внезапно напусна времето и пространството.

— Мефистофел! — извика той. — Легион! Лилит! Янода! Иблис!

— Омир, Вергилий, Данте, Шекспир, Сервантес — не спирах аз.

Той нанесе удар, аз го парирах, ударих на свой ред и също бях париран. Той продължаваше да нарежда и ускори темпа на нападенията си. Аз направих същото.

След първите няколко минути видях, че все още сме с приблизително равни сили. Това означаваше, че всичко ще се проточи и ще трае дълго. Опитах няколко трика, които бях почти забравил. Но той си спомни други — знаеше няколко. Нещо в мен ми напомни и тях.