— Не, три ще стигнат.

— Чудесно.

Наведох се и измъкнах кашона. По дяволите. Бяха останали само два. Трябваше да отворя нов кашон. Добре, че Вик беше видял колко има и беше донесъл втори кашон от склада. Момчето се учеше бързо.

— Нещо друго? — попитах, докато ги опаковах.

— Да — каза мъжът. — Трябва ми хубав дървен чук.

— Имаме три вида на различни цени. Най-добрият е тежък…

— Ще взема най-добрия.

— Отлично.

Подадох му един изпод съседния щанд.

— Как ще платите — в брой, с чек или с кредитна карта?

— Приемате ли «Мастъркард»?

— Да.

Той извади портфейла си, отвори го.

— О, искам и половинка чесън — каза, докато вадеше картата си и ми я подаваше.

Накарах Вик, който точно тогава беше свободен, да донесе чесъна, докато попълвах ордера.

— Благодаря — и след няколко минути човекът се обърна и се отправи към вратата с пакет под мишница.

— Лека нощ, всичко хубаво. — Шумът от далечното движение стигна до мен през отворената врата и заглъхна, щом тя се затвори.

Въздъхнах и взех чашата кафе. Върнах се на мястото си пред телевизора. Ядец. Точно сега пуснаха реклама за някакъв зъбен цимент. Изгледах я и после се появи Бет Дейвис… След миг зад гърба ми някой се прокашля. Обърнах се и видях висок тъмнокос мъж с тъмни мустаци и бежово палто. Беше се намръщил.

— Какво мога да направя за вас? — попитах.

— Трябват ми няколко сребърни куршума — отговори той.

— Какъв калибър?

— Трийсет нула шест. Трябват ми две кутии.

— Веднага.

Когато си тръгна, отидох отзад в клозета и излях кафето си. Напълних пак чашата си от каната на плота.

По обратния път към удобния ъгъл на магазина ме спря тийнейджър с кожени дрехи и розова пънкарска прическа. Стоеше и зяпаше дълга, тясна стъклена кутия високо на стената.

— Хей, татенце, колко струва? — попита ме той.