— Не се продава — отговорих. — Само за гледане е.

Той измъкна дебела пачка банкноти от страничния си джоб и я протегна, а замечтаният му поглед не се откъсваше от лъскавия предмет, който висеше горе.

— Трябва да имам вълшебен меч — меко изрече той.

— Съжалявам, мога да ви продам тибетски кинжал, който разваля магии, но този меч е само за гледане.

Той внезапно се обърна към мен.

— Ако някога си промените мнението…

— Няма.

Той сви рамене и си тръгна, изчезна в нощта. Щом заобиколих към предната част на магазина, Вик вторачи поглед в мен и покри с длан слушалката на телефона.

— Шефе — каза той, — някаква дама твърди, че един китайски демон я посещавал всяка нощ и…

— Кажи й да намине насам и ще й продадем храмово куче за спалня.

— Дадено.

Сръбнах кафе и се отправих към стола си, докато Вик приключи разговора и затвори. Дребна червенокоса жена, която бе разглеждала един монитор близо до входа, избра този момент, за да се приближи към мен.

— Прощавайте — каза тя, — имате ли самакитка?

— Да, имам — започнах аз и тогава чух трясъка — остро «дръннн», сякаш някой бе хвърлил камък по задната ми врата.

Имах сериозно предположение какво може да е.

— Извинете ме — обърнах се към жената. — Вик, би ли се погрижил за тази дама?

— Разбира се.

Вик дойде при нас — висок и солиден на вид — и тя се усмихна.

Обърнах се, минах отзад и отидох в задната стая на магазина. Отключих тежката врата, която водеше към алеята, и я отворих. Както очаквах, не се виждаше никой.

Огледах земята. До една локва лежеше прилеп и леко потреперваше.

— Добре — казах аз. — Добре, тук съм. Всичко е наред.

Влязох и оставих вратата отворена. Насочих се към хладилника и извиках високо:

— Лио, разрешавам ти да влезеш. Само този път. Само в тази стая, не по-нататък.