— Казвам се Аджиб, майка ми се нарича царица на хубостта, а баща ми е Шамзадин, везирът на египетския султан!

Децата запляскали с ръце и завикали:

— Махай се оттук! Везирът е твой дядо, а не баща! Ти не можеш да играеш с нас, защото не знаеш името на баща си!

И децата се разбягали смеешком и Аджиб останал сам, с просълзени от мъка очи.

Учителят се приближил до него и казал:

— Нима ти не знаеш, че везирът Шамзадин не ти е баща, а дядо? Той е баща на майка ти, която султанът искаше да омъжи за своя гърбав коняр, но през нощта след сватбата тя станала жена на някакъв дух. Ти, Аджиб, си дете на неизвестен баща, затова те съветвам да не бъдеш горделив към другарите си!

Без да каже нито дума, Аджиб изтичал разплакан при майка си и се хвърлил на шията й.

— Защо плачеш, синко? — попитала майката, като го целунала.

— Кажи ми, мамо, кой е моят баща? — извикал Аджиб.

— Как? Нали знаеш, че твоят баща е египетският везир? — отвърнала смутено майката.

— Не е вярно! Везирът е твой баща, а не мой! Недей кри истината, мамо, кажи ми: чий син съм аз?

И малкият Аджиб разправил какво му казал учителят.

При спомена за прекрасния момък дъщерята на везира се натъжила и също заплакала.

В това време в стаята влязъл старият везир и като видял дъщеря си и внука си потънали в сълзи, попитал ги разтревожен защо плачат.

Тогава дъщеря му разказала какво се случило с Аджиб в училището.

Замислил се везирът Шамзадин, спомнил си всички преживени беди и съвсем отчаян, отишъл при султана.

— Господарю — рекъл той, — не мога повече да слушам злословия за дъщеря ми. Аз трябва да намеря нейния мъж Бадредин. Нека всички разберат, че той е баща на моя внук, а не някакъв дух, както мълвят злите езици. Позволи ми да замина за Басра, където вярвам, че ще намеря Бадредин.