Султанът изслушал внимателно своя везир и не само изпълнил молбата му, но и заповядал да му се даде грамота до всички владетели и управители на всички земи, за да му окажат съдействие.

Везирът целунал земята пред нозете на султана и веднага потеглил на път с дъщеря си, с внука си и с многобройна свита.

Дълго пътували те, без да спират, и най-сетне стигнали пред вратите на Дамаск, където разпънали шатрите за почивка. Везирът решил да остане два дни на това място и на третия ден да продължи пътуването. Той позволил на слугите си да отидат в града и да разгледат неговите забележителности. Тръгнал да се поразходи и Аджиб, придружен от добрия евнух Саид. Евнухът вървял на няколко крачки след него с дебела тояга в ръка.

Щом Аджиб прекрачил градските врати, хората го наобиколили и тръгнали подире му, да се любуват на хубостта му. Когато евнухът и момчето стигнали до една баничарница, наоколо се струпал толкова много народ, че не можело да се върви нататък.

Аджиб и Саид се намерили неочаквано пред баничарницата на самия Бадредин, бащата на Аджиб. Старият баничар бил вече умрял и Бадредин бил наследил неговия дюкян. Привлечен от насъбрания народ, той се показал на прага и като съгледал момчето, кръвта заговорила в него и едно непознато чувство го развълнувало дълбоко.

— Мило дете — извикал Бадредин, — ти омая душата ми и покори сърцето ми! Ще ми направиш ли честта да бъдеш мой гост и да опиташ моите сладкиши?

Като чул думите на баща си, горделивият Аджиб изпаднал в умиление и рекъл на евнуха:

— Саид, тоя човек сякаш е загубил детето си. Да влезем при него и да опитаме сладкишите му!

Но евнухът възразил:

— Не бива, господарю мой! Не прилича на сина на един везир да влиза в проста баничарница!

Тогава бащата на Аджиб се обърнал към евнуха и му казал:

— Защо не пускаш детето да дойде при мен? Твоята кожа е черна, но душата ти е бяла. Аз мога да направя бяло и лицето ти.