Искрено казано, не обичам туристите. Но за такъв като мене е твърде удобно да потъне в тия навалици, които се носят насам и натам с разноезични крясъци, срещат се и се разминават, катерят се по гондолите и слизат от мраморните стълби на дворците, целят се хищно в паметниците с кинокамери и фотоапарати, блъскат се пред магазините за сувенири и изтощени берат душа под навесите на кафенетата.

Изключително удобство. Пълна анонимност. Но за удобството винаги се плаща. Тук всичко живее от чужденците — общината, банките, хотелите, заведенията, музеите, търговците, лодкарите, кюретата, просяците, дори голяма част от случайните минувачи, които разменят запасите си от сведения за тоя чуден град срещу малка почерпка. Отвсякъде те дебнат, на всеки ъгъл те причакват, скубят те с «куверти» и проценти над процентите, тикат ти в ръцете входни билети и пощенски картички, изнудват те да купуваш вещи, от които нямаш никаква нужда, и с ловки внезапни удари те карат да скачаш от кея в коварно подложени моторници за разходка до Лидо.

Минавам покорно през всички изпитания. Люшкам се в разни лодки по вълните под палещото слънце, крача из безкрайни дворцови зали, завирам се в усойни подземия, вися пред картини и стенописи, надничам от звънарници и мостове и слушам залповите обяснения на чичеронето, който отмята всяка забележителност с по пет готови фрази. Минавам стоически през всички мъчилища може би защото през цялото време си мисля за своите работи.

«Щом са се решили на крайни мерки, защо не са ликвидирали и Моранди?»

* * *

Туристическата ми одисея трае две седмици. Въздържам се от всички ония действия, които при други условия бих предприел незабавно. Най-важното: никакви опити за проследяване на Моранди.

«Защо не са ликвидирали Моранди?»

«Защото са го запазили като примамка»…