Такъв е един от възможните отговори на въпроса. Може би не най-верният, но достатъчно вероятен, за да ме накара да се държа известно време по-далеч от единствената установена писта. Има и втора — човекът с огледалните очила, обаче засега тя тъне в неизвестност.

Все пак не съм дотам заразен от туристическото лекомислие, че да не свърша и някои полезни неща. Първо, установявам контакт с фирмата за кристали «Мурано». Един делови разговор, един куп ценоразписи, няколко пазарлъка за комисиона — цялата тая комедия — с цел за елементарно легендиране. Второ, въоръжен с адресите от телефонния указател, правя бегла очна справка за предприятието «Зодиак» и за жилището на Моранди. Трето, с оглед на обстановката уточнявам плана си за действие.

И ето пак сме понеделник. Един понеделник, който също като по-раншните дни минава в празноглаво изкачване и слизане по мостове и мраморни стълбища, но само в рамките на работния ден. Работният ден в «Зодиак» е до шест, затова в шест и четвърт сядам да изпия едно мартини на терасата на «Сирена» — кафенето, намиращо се за мой късмет през две сгради от жилището на Моранди.

Площадчето пред кафенето е оживено, на терасата също има доста народ, така че за един път наблюдението отблизо не е свързано с особен риск. По време на второто мартини зървам Моранди да се движи между минувачите към дома си. Същия наперен вид и същата смешна шапчица, синьосива, с малка периферия. Моранди минава на педя от масата ми, без да обърне нула внимание на публиката, и се прибира. Задачата ми за днес е може би свършена.

Оказва се, че не. Половин час по-късно Моранди отново се появява, този път крачещ в обратна посока, приближава терасата на кафенето и рязко се упътва право към мене. Той ме задминава, като небрежно блъсва свободния стол, и сяда до масата зад гърба ми.

Новодошлият, изглежда, е свой човек в заведението. Той разменя с келнера няколко думи за жегата през изтеклия ден и поисква едно двойно чинцано с лед.