Моята чаша е празна, а известно е, че неконсумиращият субект винаги изглежда по-подозрителен от консумиращия. Затова правя знак на келнера да приближи и си поръчвам вечеря. Поръчвам я придирчиво и с подробности, като формулирам някои изисквания за характера на месото и на гарнитурата, я изобщо давам да се разбере, че съм седнал тук не за черните очи на съдържателката, доста внушителна, пътем казано, по възраст и по тегло.

Забелязал съм, че някои келнери са толкова по-високомерни към клиента, колкото по-невзискателен е той към тях. Те носят у себе си един своеобразен мазохизъм и просто умират за това да бъдат обсипвани с авторитетни нареждания и капризни желания. Моят се оказва тъкмо от тоя род. По време на поръчката той само подскача от крак на крак, повтаря с упоение «да, господине» и «разбрано, господине» и сякаш едва се сдържа да не изкозирува. Но аз не прекалявам дотам, че да го накарам да козирува. Прекаленостите винаги дават обратен резултат.

Додето се занимавам с обилния ордьовър, Моранди изпива второ чинцано, а когато келнерът ми донася месото, поръчва трето. Малко след главното ми ястие се появява добавъчно блюдо: приятелката на Моранди, същата, която бях видял на снимката. Двамата си разменят зад гърба ми по едно машинално «добър ден», после кавалерът прави някаква полугласна бележка за закъснението на дамата.

— От това ти печелиш — отвръща невъзмутимо тя. — Изпил си едно чинцано повече.

Следва нова полугласна реплика и отново се чува гласът на дамата:

— Нищо подобно Поръчай ми едно мартини.

След което разговорът продължава, достатъчно елементарен, за да бъде разбран дори от чужденец като мене, и достатъчно безинтересен, за да е необходимо да го предавам. От една страна — жегата, шивачката, маникюристката, а, от друга — неформулираните, но ясно доловими съмнения на Моранди относно действителния начин, по който дамата е прекарала времето си.