— Каква е тази врява? — Студените му сиви очи се спряха на Мери. — Разбудихте Стивън. Какво става тук? Вечерно забавление?

На Мери й беше дошло до гуша.

— Не съм забавление за мъже като теб! — Реши да продължи да се преструва на селянка, докато е възможно, и затова заговори със силен акцент. — Нормандска свиня!

— Хайде, хайде, момиче, не харесваш ли норманите? — На възрастния мъж му беше забавно.

— Мразя ви всички, да се пържите в ада дано! — процеди Мери. Трепереше от страх, но в никакъв случай нямаше да им позволи да го забележат. А след това сърцето й спря да бие. Защото завесата на входа на палатката се беше вдигнала отново и на поляната излезе Стивън де Уорън.

Той куцаше и се подпираше на една тояга. Лицето му беше изкривено от болка и сиво бледо, но очите му блестяха, пълни с воля и разум.

— Какво става тук?

Мери си пое дъх. Въпреки че ги разделяше един хвърлей камък, той изглеждаше по-едър, отколкото го помнеше. Беше по-висок, по-мощен и по-заплашителен. Носеше само къса туника, която едва прикриваше слабините му, високи до прасците ботуши и платнена превръзка, която беше пристегната горе на едно от внушителните му бедра.

Нарочно я погледна в очите.

Мери преглътна. И преди беше виждала голи мъжки крака, разбира се, но шотландски. Те бяха покрити благоприлично с дълги до коленете полички и обути във високи гамаши. Бързо отвърна поглед. Лицето й пламна при вида на мъжката голота пред нея.

— Май Уил ни е уловил вечерята, Стивън — изрече възрастният мъж.

Мери се насили да вдигне очи. Стивън я заоглежда. Не отговори на Нийл, докато очите му се хлъзгаха по стройното й тяло. Сърцето на Мери туптеше глухо. Не й хареса начинът, по който я гледаше. Ако си мисли, че ще я уплаши, много се лъже — макар че тя се беше уплашила. Отвърна гневно на погледа му.