— Доведи ми я, Нийл — нареди Стивън. След това се наведе и изчезна в палатката.

Нийл изведнъж се изкикоти. Звукът нямаше нищо общо с неумолимото му и покрито с белези от рани лице и със студените му стоманено сиви очи.

— Май негова светлост не е толкова зле, колкото изглежда. Смятам, че спорът ви приключи, момчета.

Мери се вцепени, щом се досети какво означават думите на Стивън де Уорън. Коментарът на стария рицар й помогна да се съвземе.

— Не! — извика тя. След това си спомни, че е в селски дрехи и си възвърна гърления изговор. — Не! Не!

Въпреки протестите й Нийл я сграбчи и я повлече към палатката. Мери беше дребно и нежно момиче, но се бореше яростно, забиваше пети в земята, извиваше се и отчаяно се опитваше да го ритне. Той не й обърна внимание и я понесе с такава лекота, сякаш беше малко дете.

Отекна гръмък смях. Яростната й съпротива и неизбежната й участ се сториха много забавни на мъжете. Горещи сълзи замъглиха очите й, докато слушаше грубите войнишки закачки. Добре разбираше какво имат предвид недодяланите им слова. Те описваха доста живописно сексуалната мощ и физическата надареност на мъжа, при когото я водеха.

— Негова светлост като нищо ще я убие — възкликна накрая някой насмешливо.

Обхвана я ужас. Но вече беше твърде късно. Нийл я бутна пред себе си в палатката.

Вътре беше тъмно. Мери залитна, когато Нийл я пусна, но се удържа да не падне. Трепереше и дишаше тежко, докато очите й привикваха с полумрака. Накрая го видя. Врагът й седеше на един куп кожи, подпрени на седлото му. Малката палатка го правеше да изглежда още по-грамаден. Мери почувства ужас от тази тясна клетка. Стори й се, че гибелта й е неизбежна.

Стивън се изправи.

— Остави ни, Нийл.

Нийл се обърна. Мери изкрещя:

— Не! Недей!