Но той си беше отишъл. Тя се обърна с лице към Стивън и вдигна ужасено слабите си ръце.

— Не ме докосвай!

— Ела тук.

Тя застина. Думите му прозвучаха тихо, но несъмнено й заповядваха да се подчини. Беше от този вид заповеди, на които се подчиняваш автоматично, но краката й не помръднаха. Сякаш и мозъкът й се беше вцепенил.

— Жено, ела тук, веднага.

Мери се вторачи в лицето му. В гласа му нямаше и следа от жестокост или похот, сякаш въобще не се готвеше да я изнасили — акт, който според всичко чуто досега, най-вероятно ще я убие. Независимо от това тя трепереше.

Погледът й отново се сблъска с неговия. Той също я разглеждаше. Нетърпението му нарастваше.

— Какво искаш от мен? — успя да промълви тя.

— А ти какво мислиш, че искам? — процеди той през зъби. — Ти си жена. Боли ме. Ела тук и се погрижи за крака ми.

Мери се стресна. Заля я вълна от облекчение.

— Това ли е всичко, което искаш? — Гласът й звучеше недоверчиво.

Челюстта му се стегна.

— Привикнал съм да ми се подчиняват незабавно, жено. Ела тук и прави това, на което са те учили.

Мери знаеше, че трябва да се подчини, защото бе очевидно, че гневът му нараства, но ако не се разбереше с този човек, докато имаше поне малко власт над него, никога нямаше да успее.

— С удоволствие ще се погрижа за вас, ако обещаете да ме пуснете след това и не ми сторите нищо.

Той не вярваше на ушите си.

— Поставяш ми условия?

Мери разбра, че ако иска да постигне нещо, не бива да го ядосва, но въпреки волята си изрече:

— Да, точно така.

Той се усмихна. Усмивката му беше студена и заплашителна и не промени изражението на тъмните му блестящи очи. Това беше доста страшно.

— Твърде малко хора са дръзвали да не ми се подчинят, а единици от тях са виждали зората на другия ден.

Мери си пое дъх. Нямаше сили да отклони погледа си от неговия. Беше безсилна дори да примигне. Властното му излъчване я връхлетя като буря. Коленете й омекнаха и тя за малко не рухна. Нещо опасно и ужасно като че ли се появи между тях.